home > projects and works > fake 2005 > книгата - съдържание

- - - <от пресата>

- - - <en>

Българската действителност никога не е спирала да ме изненадва. Тя е свързана с една непрестанна парадоксална колективна форма на съществуване. Едно перпетуум мобиле на специфични нашенски “ментета”, като уж има юридическа система, ама няма. Тази констатация според мен важи в малка или голяма степен за всички бг системи. Затова бих обърнала въпроса ти: Кое не е менте в БГ? Трудно ще ми е да определя ментето си – фаворит или фаворизираното менте. Твърде много са социалните ментета и тук и там, за да мога ей така да кажа: ето това е! До къде ще си позволиш да стигнеш в една такава класация зависи от това, до колко си в системата. Това определя и гледната точка и стила, тоест подхода. До колко си приел правилата на тази или онази система, за да се интегрираш, да си част от нея. Или обратно, до къде искаш да стигне подривността ти, да саботираш системата, и съответно до колко искаш да си аутсайдер, извън нормите и цялото това красиво – бла, бла. Или ще се опитваш все пак да потърсиш някакъв компромис, някаква междинна форма на критическо съществуване и същевременно малко уют или сигурност. Защото днес не е препоръчително, направо е демоде да не си оптимист, да не си социален и да не си стъпил здраво на земята. По пътя на една такава логика, например, Голямо менте е да говориш за демокрация или гражданско общество, а да използваш тази трибуна за да въртиш далавери и то яки. Като един бивш бг политик, който наскоро, както разбрах от обширния материал, публикуван за това в едно бг списание, се разхождал със супер шикарската си яхта “Маrе” из крайбрежните средиземноморски води на екзотичните гръцки островчета. На яхтата се вихрело бляскаво светско парти с “уловени на въдицата” истински европейски принцове, диамантени магнати, съвършени силиконови красавици на почтена възраст след поредната пластична операция, босове на европейски тръстове и т.н. С една дума истинско ВИП общество, хай лайф от световно ниво. Ако малко гo пo-google-ш тоя пич, разбираш веднага от родната преса от къде е тръгнал българския Онасис, как си е натрупал безмерните богатства, довели го до този разкош. Той е използвал позицията си на политик и държавния пост, който е заемал, за да продава помощите от ЕС в първите години на 90-те на консигнация през собствената си фирма с огромна печалба. Но може да се възрази, това е толкова досадно, че кой не го направи! Да, това е наистина само един частен случай от безкрайното много. Класика в жанра! За това накратко, класацията май се води от БГ политиците! Виж само: Цар премиер, но това е вече стара история. По-интересна сега е фарсовата фигура на Бойко Борисов, репрезентираща тотално отричащи се противопоставяния, като кмета супер ченге, но и мутрата, мафиотския бос; генерала от латино тип, елегантния паркетен кавалер и светския лъв, но и типичната горила с нечленоразделна комуникация – наследство от комплексарските пичовски тупалки в спортната школа и доброто амбициозно момче от народа дошло от малкото провинциално градче с възпитание не надхвърлящо нормата на патриархално битовите порядки на собствения му клан, което пък го прави угодно за такъв тип кариера. Е така е, в бг действителността си цари пълен хаос, място където ориенталския разкош на собствения ти дом противостои на пълния погром на издълбаните улици и задръстената канализация. Едно парче не подреден – малко позацапан и измачкан свят. Парче свят, в което няма кой знае какви правила, но пък и затова е готино, и диво, направо красиво. Обаче преди да се възгордеем от този факт не трябва да забравяме, че те повечето места по света май – отговарят на този профил. Погледни какво става само в момента в Париж! – цяла Франция гори, но пак на парче, гори само мръсната, надрусаната с евтина дрога и наблъскана в панелните гета част.

Много колеги не искат да разберат, че чрез изкуството, което правят е възможно да надхвърлят идеята, то единствено добре да се продава или да пасва на един интериор. Да разчупят собственото си тесногръдие, предизвикано от еснафско възпитание, за да се опитат да се справят със собствените си естетически предубеждения или проблемите на ниво съпротива на материала и неговото опитомяване чрез първосигнални експерименти. Колко жалко за тях! В същото време, чрез изкуство са се правили и могат да се правят твърде много други неща, за които определено може да се каже, че надхвърлят границите на природата на изкуството, но чак пък социална действителност… Социалната действителност е процес, продукт от взаимодействието на твърде сложни явления. Това би било твърде голяма претенция за изкуството. Не мисля, че на настоящия етап това е възможно. Бих казала, че по-скоро може да се окаже твърде опасно, ако художниците можеха да произвеждат социална действителност. Това би било истински кошмар. В човешката история има твърде много диктатори, които са гледали към себе си като към истински творци. И твърде много истински творци, които биха били твърде лоши диктатори. Същото се отнася, ако се окажеш част от реалността, произведена от подхода на Стенли Кубрик или Орсън Уелс, където няма обичайното разделение на добри и лоши, а всички са в кюпа и всичко е твърде гадно и лайняно. Или изгубена във фотьойла в стаята с огромните червени мебели на Пипилоти Рист, като от полата ти, по краката се стича река от менструалната ти кръв. Защо не, да се опиташ да се идентифицираш с мазното човече в непрестанна ерекция, изгубено в лабиринтите от кашон и тиксо на Томас Хиршхорн, оплескан в повърня, сперма и твърде много Дельоз и Гатари или Фуко. От друга страна всички тези изброени от мен автори и техните произведения могат да бъдат определени от една критика на базата на историята на изкуството, като твърде реалистични, социални, политически и почти единодушно приети, като велики автори, които създават истинско изкуство, като към тези оценки, разбира се, се присъединявам и аз. Това е значимо изкуство, което повдига важни въпроси за обществото, но нека си остане изкуство, в същото време животът в “истинската” социална действителност, се оказва много по-брутален, радикален, и пълен с грозни неравенства. Изкуството, колкото и да е велико и реалистично, трудно може наистина да отрази тази действителност, да я възпроизведе или да я промени. Но може внимателно да я изследва, може да задава въпроси, може да се опитва да ни накара да станем по-чувствителни към проблемите на обществото или хората около нас.

От друга страна, за мен е твърде важно и една стъпка напред, никога да не забравя, че изкуството винаги е една илюзия. Колкото и правдоподобна, все пак илюзия, колкото и да е социално или политически ангажирано, колкото и да е “политически коректно”, репрезентативната му функция го хвърля твърде далеко от истинската работа на социалния работник или политическия активист. Ако разбира се протестиращото изкуство не се самоунищожи по пътя на тази самодеструкция. Нека си спомним, как “великия” Марсел Дюшан като израз на пълна подривност, продиктувана от политическите му убеждения, е престанал в един момент да създава изкуство, което разбира се не означава, че е престанал повече да бъде художник. Но има нещо твърде тъжно в този краен анархистки жест, с който той е искал да осъществи най-великия си проект, този на тоталния художник, където разликата между живота и изкуството може напълно да се заличи. Представи си само, как се е чувствал той, който не само е бълвал непрестанно идеи, но и вероятно са го обсебвали, да си наложи, да си самозабрани да ги материализира. Може би все пак му е стигало успокоението, че преди това си е подсигурил важно място в музея и новата история на изкуството – но съм почти сигурна, ако само знаеше каква вълна от стереотипни инспирации на тема писоар ще предизвика, може би и това щеше да си спести. Но от друга страна, въпреки флирта, изкуството винаги е било в противоречие с политическото, с политическата акция… Това е опасна игра, за изкуството искам да кажа, защото то винаги губи на тази територия. И в тази битка, няма да има никога победа, защото то е субективно, суетно, лъжливо, склонно да изопачава действителността, направо дори манипулативно. Но всъщност в това е и силата му, в тази двойственост – всички тези инструменти, които понякога могат да доведат до тежки престъпления или несправедливости в политическото и социалното пространство, могат да превърнат изкуството от безобидна и претенциозна декорация в опасна и подривна зона.

ДА! Разбира се това е много важно, художникът и теоретикът на изкуството да може да поеме отговорността на това ниво. Но искам да наблегна, че това разбиране отразява моята лична позиция, която е водеща в работата ми на куратор, теоретик или художник. Гледна точка, за която разбира се разполагам с адекватните аргументи в една дискусия. Аргументите, които свързвам или извличам от един специфичен подход, исторически свързан с определена традиция в теоретичното познание и мислене. От тази гледна точка, това е естествено и задължително изискване в работата на интелектуалеца и автора – независимо от типа изкуство или наука, която прави. В историята на изкуството винаги е имало представители и на едните и на другите, и на тези, които черпят от презрения дискурс на “Изкуство за самото изкуство” и на другите, които са се обвързвали с една по-сложна диалектика, анализ и отговорност. Ще дам един по-разбираем исторически пример за това: И Моне и Мане, освен, че са живели по едно и също време, са обичали да рисуват пикници. Тогава е било много фешън да се наконтиш с най-новите си дрехи и да излезеш сред природата, за да похапнеш нещо леко с приятели. Нещо като сега да се въргаляш облечен от горе до долу с колекцията на сезона на Miss Sixty или Diesel на полянката пред Панчеревското езеро, така че хем да релаксираш сред природата, хем да те видят всички. Мане се инспирира от темата и рисува прословутата скандална “Закуска на тревата”, за да посочи, да назове социалното менте на тогавашното обществото и пълното разложение на нравите в пуританска Франция. Централният художествен проблем, който той си поставя е от политическо и морално естество, но това не му пречи да е съвсем актуален и в изразните средства. Докато другия му съвременник Моне се интересува от проблема, в каква посока да организира маските на боята така, че да предаде светлината или да запази свежестта на цвета и всякакви там въпроси, отнасящи се до колорита и релефа. Така този сюжет е добре дошъл и в неговото творчество – има слънце, но има дървета, така че по полянките има игриви слънчеви зайчета, красиви жени, луксозни тъкани, рефлекси и отблясъци – въпреки, че тези аргументи на мен ми звучат твърде повърхностно и Моне си е един як старец и голям майстор.

Изкуството е винаги определено, тоест дефинирано от доминиращия дискурс. За това са интересни и вълнуващи всички сериозни опити да се наруши властовия порядък на съществуващите йерархии. Но понякога, да не кажа в повечето случаи, си е направо опасно. Може да ти коства много неща, например – кариерата. Която знаем е твърде важна за съвременния художник. Както твърдеше в своя проект Gastartbeiter колегата Л. Бояджиев, понякога кариерата може да се окаже единственото, с което разполагаш: едно красивичко и добре напълнено CV и един що годе подреден дигитален архив, разпечатан с мастиленоструен принтер на формат А4 и поставен в ония полиетиленови пликчета плюс няколко DVD копия и една камара спомени от велики изложби и значими проекти зад гърба. Но от друга страна, въпреки донякъде шеговито използваните опасения по-горе, всеки интелектуалец би трябвало да притежава някаква чувствителност за социални въпроси, и да е склонен да поема моралната отговорност за това, което прави. Въпреки, че ако се опитваме да търсим някаква адекватност между политическите ангажименти на нашите идеи – тяхното материализиране и личния ни живот и персоналните ни амбиции, в повечето случаи ще се окаже, че никак не сме така последователни. Тоест повечето от нас, няма да са така “konsequent”, използвам немската думa за това, което е повече от дума, това е философски термин за състоянието на пълно съответствие между това, което мислиш и това, което правиш.

Това не е въпрос, това е провокация, от която може да излезе цяла книга. Ще се опитам колкото мога да маркирам нещата тук. Колкото и на пръв поглед пародийно да звучи един такъв опит за сравнение, струва ми се, че социалистическото и капиталистическото публично пространство имат повече общи черти, от колкото и двете поотделно сравнени с постсоциалистическото публично пространство. Публичното пространство е твърде важна сфера и при капитализма и при социализма. Там е мястото, където една идеология репрезентира атрибутите на своята власт, идеята си за мощ и т.н. Всички онези символи на властта, независимо от това, с каква точно идеология се свързват те. При такива тотални системи, в които идеологията заема определящата позиция, публичното пространство се оказва важен политически и идеологически проект. Една от разликите идва от там, че при социализма функционалността на това пространство беше почти напълно игнорирана за сметка на репрезентативните му функции. Докато при капитализма, като по-хитра и гъвкава система, функционалността се използва като един от основите аргументи, пак за горе долу същата цел. Но тук искам да наблегна, че като по-хитрата система капитализмът непрестанно се променя, модифицира, адаптира към променящите се условия, за да може да оцелее. Това съответно може да се проследи доста лесно в историята на градските публични пространства. Съвременният урбанизъм се е развивал като наука от една страна, за да задоволи нуждите, а от друга, за да украси, да материализира мощта на един нов капитализъм в процеса на индустриализация, да се структурира пространството в инструмент на контрол – трябвало е с изключително бързи и с форсиращи средства да се промени не само работното пространство, но и градската среда, от там и личното пространство – идеята за дома, идеята за публичното, да се разграничат убедително и тематично местата за работа от местата за развлечение. То с глобализацията и джентрификацията, като следствие на този процес виждаме отново една тотално променяща се карта на големите градове. Като този път, процесите не засягат единствено огромното city, този път не са подминати и така наречените диви и екзотични места, които непременно е желателно да бъдат запазени в този им вид за радост на дигиталния обектив на туриста или консуматорите на био продукти. С джентрификацията виждаме, как отново се променя под натиск с голяма бързина големия капиталистически град. Как представата за публично се променя – днес имиджовите стратегии са други, за да обслужат и новите изисквания на транснационалния капитал и мега фирмите. Анонимизиране, стандартизация, автоматизация – сградите стават колкото се може по-дискретни, като представите за шик се свързват с хармонията между тяхната собствена функция и функцията на материалите, от които са направени. Запазва се естественият цвят на материалите, като яркият колорит – цветът се оставя като сигнален знак, допълнителен аксесоар, за да отрази величието на логото, което трябва вечер да свети в особена светлина и да се забелязва от далеко, като петолъчката едно време на върха на покрива на партийния дом. Всичко в центъра се почиства и разчиства – контролира, всичко неудобно и излишно, не функционално, грозно, надрусано, пикливо, парцаливо и т.н. се изтиква към перифериите, набутва се в панелните гета. При постсоциалистическото публично пространство, като продукт на едно общество в преход и нарушени йерархии и липса на тези или онези норми, подложено на твърде разнородни финансови и политически интереси, естествено всичко може да се окаже възможно. Ето за това сме свидетели на такива архитектурни безумства или противоречиви и безпланови и хаотични решения за развитието на публичното пространство на София. Спонтанното унищожаване на архитектурни и исторически паметници и т.н. Но постепенно процесът се овладява и се забелязва, как нещата започват на се наместват. Започнаха да се появяват и по-сериозни финансови играчи, и инвеститорите идват, а след тях и готините архитекти, после дизайнерите и т.н. За това и такива постсоциалистически градове често се оказват обект на особен интерес за наблюдение и анализ от страна на изследователите и експертите на тези процеси.

Не само приятелите ме свързват с българската арт среда, с нея ме свързват и неприятелите. Свързана съм както с положителните, така и с отрицателните аспекти на този художествен контекст. Защото аз съм продукт на този контекст, на тази сцена, или по-скоро съм типичен продукт на липсата на такава художествена сцена. На липсата не само на контекст за съвременно изкуство в България, но и на лошата атмосфера, на безвремието и провинциалните комплекси и страсти на тази среда. Нося и последствията на лошото си и неадекватно образование, което получих в Софийската художествена Академия с огромните бели пространства, които трябваше и продължавам да попълвам, да опитам да наваксвам, а всичко това отнема толкова много време, което можех да инвестирам в работа или почивка. Свързват ме и дълбоките белези от ухапванията, които получих в многобройните локални художествени битки и интриги, както от така наречените си приятели, така и от неприятелите. Но ме свързват и много хубави неща, като подемът към края на 90те и първите години на века на същата тази българска сцена. Беше диво! Спомни си само, колко много нови автори се появиха наведнъж, колко много яки и съвсем адекватни проекти се случиха на същата тази сцена, дори понякога съвсем адекватни на международните художествени процеси: едно наистина радикално и политически ангажирано изложбено пространство XXL, единствената комерсиална галерия за наистина съвременно изкуство АТА в София, алтернативното изложбено пространство ТЕД във Варна, Международният проект за нови технологии и електронна култура “Фронт за комуникация” в Пловдив, фестивалът Видео археологии, изложбите на женската група “8 Март”, малко преди всичко това се появи и “Институтът за съвременно изкуство” на Яра and Co., Големите годишни изложби на най-големия играч по това време “Центъра за съвременно изкуство Сорос”, или пък годишните изложби на Секция 13, “Кева”, Интерспейс, “Изкуство днес” в Пловдив с изложбеното пространство на “Баня старинна”, “Електрик бг” и т.н. Това беше една феноменална ситуация за съвременната българска култура. Спомни си само, колко много хора се засякохме в средата на 90те горе долу по едно и също време в Художествената Академия в София, които след това се включихме съвсем на сериозно и професионално в създаването на същата тази българска арт среда, като Калин, Свилен, Хубен, Тушев, Косьо, Таня, Красимир, Петко, Боряна, Зорница, Красимир – Расим, Борис, Илина, Живка, Даниела, ти, аз, и т.н. Ако съм пропуснала някои, не е от лоши чувства, просто не се сещам в момента, твърде много са, и то все автори, твърдо решили да работят със съвременно изкуство. За съжаление нямаше кой да осмисли на достатъчно добро теоретично ниво всичко това, да си даде сметка, нямаше адекватна критика, нямаше адекватни държавни или частни институции, които да се възползват от този процес. Както в повечето случаи цареше пълно безхаберие. После една част се разбягаха, други останаха и продължават да се сражават на място. Много бих се радвала да разбера, как ситуацията се променя някак за тези три години. Че има глътка въздух, че им е станало по-лесно на колегите, че се намират пари за тази работа, че има действащи институции, че дори на министерство на културата и на държавата е взело да му пука за местното съвременно изкуство, или пък изведнъж са кацнали на наша земя, не извънземните, а някои от по-големичките и определящи комерсиални галерии в този бизнес и са си направили пространства в БГ, а софиянци чакат на опашка пред “Националната галерия”, за да гледат изложбата на Недко Солаков, както ми се случи да чакам, за да си купя билет за един от последните дни от изложбата му тук в “Kunsthaus” в Цюрих, как българските бизнесмени са станали истински меценати и ценители, а новопоявилата се средна класа от време на време може да си позволи да си купи нещо малко, като авторско DVD копие или дигитален принт от един Мудов, Иванов, Занков или някой друг. Е тогава можеш да си кажеш в консенсус с твоята собствена политическа коректност, ако разбира се си достатъчно млад и готин: Стоп! Цялата тая работа никак не ме кефи, та това си е АРТ системата! Бъди алтернативен!