С Боряна, Младен и Миро – тримата от Небуду груп се срещнах за първи път онлайн през декември месец, миналата година. Натъквайки се на работата им „Tabula rasa” почти случайно в мрежата, докато гуглейки се опитвах да разбера нещо повече за друг въпрос, който ме интересуваше в този момент. Привлечена от информацията, която намерих публикувана за тях на различни сайтове и по-точно от работата им за <billboart.org>, която се връзваше много добре с темата на проекта, над който работех – поканена да курирам за Центъра за съвременно изкуство в Пловдив, побързах да се свържа с тях. „Tabula rasa” участва в „автентичния” си вариант на билборд в публичното пространство на Пловдив, като част от курираната от мен изложба „Критика на чистия образ – между ментето и цитата” 7. октомври-8. ноември 2005, не без известна доза усилие от страна на организаторите, които трябваше да се преборят с предубежденията на местните фирми арендаторски на билбордните рекламни пространства в градската среда на града. Но резултатите от съвместните ни усилия са, че сега „Tabula rasa”, в продължение на един месец, ще провокира и радва своите фенове и гражданите в Пловдив, България.
Интервюто е проведено по е-майл в началото на септември 2005.
Текстът е отпечатан и в списание „39 грама”, брой #1 HATE, 01-15.10.2005.
Интервю с Небуду груп
Идея и въпроси: Димитрина Севова
Нека да започнем да говорим за „Tabula rasa”. Като за отправна точка, искам да използваме самото заглавие. Във вашия конкретен случай, то явно се оказва твърде важно, за да се контекстуализира вашата работа, да се намери верния ключ за една възможна интерпретация. Може ли да тръгнем направо от значението на латинския израз, който използвате съвсем буквално, без някакво парафразиране или други препратки – израз, изразяващ ситуацията, при която дъската с восък, на която се е пишела в Римската империя, е забърсана тоест почистена, за да може отново да се използва? Можете ли да споделите, как в „Tabula rasa” – създадена като „билборд” специфично за публично пространство в градската среда – се разчиства миналото, за да се уеднакви повърхността?
Младен: Ние не искаме да разчистим миналото, по-скоро да покажем, как то е повлияло на ограничаваните в своята консумация общества, които днес са просто жадни да изконсумират колкото се може повече. „Тabula rasa” показва новото начало – едно поколение вече закърмено с тази страст. Така ние казваме, че дъската с восък е почистена за да може да се използва наново.
Боряна: Това веднага ме навежда на един от аспектите, който беше развит в измислянето на „Tabula rasa”, а именно ролята на новите европейски членки и въпросът, който перманентно си задавам, това ли беше единствения път, по който можехме да тръгнем след промените и дали това наистина е бленуваният рай, различен от този преди 89/90та. В този смисъл „Tabula rasa” е именно дъската, която е била почистена от стари идеали и символи, за да бъде заместена с нови такива. Друго тълкуване на този израз е празният лист хартия, метафора за душата на едно новородено бебе, което се появява на този свят не обременено и с времето запълва листа с информацията и опита, но това звучи прекалено идеалистично. Мисля, че в нашия случай се приближаваме по-скоро до това на Кант, появявайки се на този свят ние вече сме белязани от наследството на нашите създатели и измъкване няма, а нас все някой ни е създавал.
Миро: За мен, понятието „Tabula rasa” само по себе си е толкова изтъркано, колкото и дъската с восък. То по-скоро изобразява невъзможността на съществуване на един „чист лист”. Като говорим за чисто начало, ние говорим за тежки, многослойни системи от стойности, които се смятат в правото да нарекат нещо – чисто или ново.
Има и вариант, в който самото заглавие може да се отнася до бебето, в традиционния смисъл на това понятие, но може и да засяга и механизма, по който действа самият рекламен бизнес, където новата реклама почиства старата, т.е. анулира я и поставя ново, „почистено” начало.
С „Tabula rasa” вие определено предоставяте визия, която може да се възприема като подривна. Излизайки от уюта на галерийното пространство, радикализирайки публичното пространство, няма ли опасност тази визия да се окаже твърде трудно смилаема за част от аудиторията? Вярвате ли, че визуалната култура на аудиторията, на случайния минувач, на така наречения средностатистически гражданин ще се окаже достатъчна, за да се справи с възприемането, осмислянето и разкодирането на „Tabula rasa”? Мислите ли, че е възможно да се развива критично мислене, да се влияе на общественото мнение от страна на съвременния художник, чрез работата му, която се излага в публичното пространство?
Миро: Да! Да!
Боряна: Абсолютно вярвам в това! Работата в обществено пространство е един от малкото възможни начини, съвременния художник да комуникира с хората навън – с обществото, което може би изобщо не се интересува за момента от темата изкуство и въпроси, касаещи неговите цели. За съжаление в България (а и не само там), такъв вид проекти се срещат прекалено рядко. Според мен, те са крайно необходими в момента. Имайки предвид, какво се сервира от мас медиите и пренасищането с продукти и реклами в общественото пространство. За това смятам, че е важно за формирането на едно по-трезво, критично мислене, да се работи повече в тази насока. В „Tabula rasa” искахме идеята да се представи изчистено – по плакативен начин. Макар и да съдържа възможността да бъде интерпретирана в различни нюанси, основното значение, което сме вложили в тази работа, се разбира в повечето случаи (поне за които ми е известно) от съвсем разнородна публика. Искрено се надявам това да се случва и със случайния минувач.
Младен: Когато измисляхме „Tabula rasa” се сетихме, че голяма част от аудиторията може да схване идеята тъкмо наопаки. Представяхме си хора, които се радват, че виждат любимите си марки, татуирани на това сладко малко бебенце и умират от желание да направят същото и със своите деца или с възторг разказват колко яка реклама са видели. Това възможно объркване не ни притесни, защото ни харесва иронията в подобен вид реакция. Въпреки това, от опита, който имаме досега с този проект, знаем, че досега идеята не е била разбирана погрешно и никой не е имал проблем с дефинирането й.
В „Tabula rasa” вие съвсем майсторски използвате езика на рекламата, за да придадете един особен вид тоталност на визията – създавайки един образ „икона”, съвсем каноничен – според правилата на рекламния бизнес и неговите стратегии, свързани с градските пространства. Използвате една от най-присъщите функции на съвременната фотография – да създава „креативни” фотографии – икони, тоест имиджа на продуктите икони. Как се справяте с това противоречие? Противоречие, в което неминуемо изпада всеки съвременен художник, използвайки като инструменти, като медии – средствата и методите, които критикува?
Боряна: Аз лично не намирам нищо лошо в противоречията! Напротив, смятам, че светът, в който живеем, е изпълнен с такива, далеч съм от мисълта да се опитвам да го представям чернобял. Противоречията често провокират създаването на нови неща. Що се отнася конкретно до „Tabula rasa”, намирам, че използването на рекламния език в този проект е напълно необходим – за по-лесната смилаемост на идеята. Рекламата заема водеща позиция в съвременното общество и тъкмо това намирам за добра възможност, служейки си с този силен инструмент, да изразя своите идеи и критика. Те биха могли да допринасят за промяна на отношението и визията на обществото относно самото него, заобикалящата го среда и процесите, протичащи от тези зависимости. Смятам, че предимствата на рекламата не са малко и те трябва да се използват, за съжаление намирам целите й в масовите случаи, в които тя се появява, за грешни.
Младен: Езикът на рекламата е силен комуникативен инструмент и си служим с него, защото искаме нашето послание да достигне, колкото се може по-надалеч. Използването на други методи, може би, би успяло да предаде идеята ни, но тя не би въздействала по същия начин. Освен това тази работа е насочена тъкмо към потребителя на този език.
Миро: Според мен, противоречието се яви в момента, в който рекламата спечели монопола върху обществените норми. Ние всички, дори и тези, които я критикуваме, сме част от нея. Тя стана гласник, който създава и след това одобрява или заклеймява дадено явление. Кое е cool и кое е uncool? Кое ще промени живота ни и кое ще ни помогне да се издигнем над другите? Тя стана будното око на пуританизма, готова да изфабрикува всеки образ, който да затвърди „положителните стойности” (здравите зъби или чистото пране).
Брендовете отдавна заеха ролята на партията и на църквата. Ако имаме нужда от господ, те ще ни го предоставят. Ако имаме нужда от революция, те ще я заместят. С по-малко думи: „Вътре сме!”
Оказва се, че „Tabula rasa” е направена около година преди последните политически събития през тази година, свързани с вота към европейската конституция и пълния й провал на референдумите, проведени във Франция на 29-и май и Холандия на 1-и юни, с цялата последвала камара от критики и политически анализи, как се толерира корпоративния транс-национален бизнес, давайки неограничени права на фирмите и бизнеса, за сметка на една социална и хуманна политика, която да дава повече права на хората. И така, „Tabula rasa” може ли да се възприема като художническа метафора, която от една страна представлява синтезиран визуален анализ на политическата ситуация в обединена Европа, а от друга предшествайки събитията – представя визуализирана картина на опасенията ни? В една психоанализа на образа изплува отново идеята за Чудовището, което се ражда от собствените ни страхове, от собственото ни безсилие пред опортюнизма на лутането ни между признаването и не-признаване на собствената ни идентификация с уюта, като следствие от участието ни в този консуматорки рай. Притиснати в избора си от фалшивата свобода, предоставена от изобилието на толкова много уж възможни избори, няма ли да се окажем роби в империята на знака – света на лингвистичната матрица. Разсъблечени, с тази голота в една естетика, която напомня за антична канонична красота. Отново едно раждане, отново майка с дете в една римско-християнско-европейска традиция, започнала с капитолийската вълчица и продължила в остентацио мамарум, до рекламната кампания на Гучи за есенно-зимния сезон от преди две години (онази серия с млада жена, облечена в луксозни тъкани и скъпи кожи, държаща гол младенец). За нормата на глобален консуматор в тази икономика, знакът е достатъчен, той може да се възприема като знак за качество, жизненост, престиж и сила – оказва се, че където има знаци има и идеология. Каква е според вас тази нова идеология?
Младен: Аз ще се опитам с по-прости думи. Теми като анти-глобализация, социална и хуманна политика, борба срещу пре-насищането от реклама са до известна степен познати теми в западния свят. Малко или много обществото се сблъсква с тях и има свое изградено мнение. Говори се за тях, за да се замажат очите на хората и те да са доволни, когато все пак си купят някой био продукт. Дори и тези, които се възползват от системата и трупат „блага” знаят как да се държат, за да са от „добрите”. Не тази ситуация ни подтикна да направим „Тabula rasa”, ние живеем в тази система, борим се срещу нея, но знаем, че тя ни храни и затова сме й послушни. Майка, която кърми своето невръстно дете, чиято нежна кожа е избродирана с татуировки, е достатъчно силно послание за западния човек, но не му казва нищо ново. Той е свикнал с тази тематика и само ще затвърди изкривеното му мнение. За това основният „таргет” на „Тabula rasa” са хората от новите членки на Европейския съюз и тези, които с нетърпение очакват да се присъединят. Шокирани сме от методите и начина, по който се прилага медийна пропаганда, и необмисленото използване на ситуацията, в която се намира едно незащитено и уязвимо младо общество, което можеше да поляризира своя потенциал и в друга посока. Раждаш се и вече си в системата, не можещ сам да поискаш и да почувстваш от какво имаш нужда и какво те кара да живееш. Някой от телевизора ти казва какво да правиш.
Миро: В днешно време говорим за тоталитаризма на марките, което по своето естество се различава от тоталитаризма на църквата, партията или на другите идеологии с това, че той е създаден, за да бъде „за еднократна употреба”. Той излиза на повърхността, а повърхността става единствения носител на стойностите. „Как изглежда?” Стойностите излизат отвътре навън, за да бъдат носени и изхвърлени на боклука, за да бъдат заместени от по-нови, по-добри и по-скъпи такива.
Боряна: Тълкуваното ти на „Tabula rasa” намирам за доста точно. Като бих искала да добавя още – каква е ролята, която заема така наречената Нова Европа – страните в процес на транзиция в тази система, тъй като „Tabula rasa” беше измислена преди година, имайки предвид факта, че ще бъде показана в 12 града в Европа, 11 от които градове в посткомунистическите европейски държави (billboart.org), като в тази акция, България не се беше включила.
Каква и защо тази идеология? Поредното противоречие… Не знам? – но това, което до известна степен намирам за успокояващо, е, че броят на хората, открито имащи нещо против нея нараства. А като гледам и природата не се кефи! – което може би в някакъв момент ще доведе до промяна. Проблемът според мен не е в стремежа към уюта, а по-скоро в осъзнаването и поставянето на неговите граници. Опортюнизмът и цинизмът на великите държави, липсата на общи цели, са нещата, които смятам ни погубват. Или пък ако се опитам да погледна оптимистично, може би тези, които ще предизвикат преминаването към следващото ниво, кой знае.
Какви са очакванията ви за ефекта от представяното на „Tabula rasa” в публичното пространство на един град, като Пловдив разположен в Югоизточна Европа? Предвидима ли е като цяло основната реакция на публиката, свързана най-вече с обществените настроения по отношение на „Европейски съюз” и евентуалното членство на България в него – това политическо, икономическо и културно усилие на българските граждани, и резултата от тези усилия, който периодично се отлага някъде за близкото бъдеще? Същевременно, като че ли гражданите в България са свикнали да виждат по улиците – в публичното пространство, по-скоро съвсем безкритични образи, свързани с тази идея, или буквални образи с директни слогани – разпознаваеми като чиста реклама за съюза и ползите от членството на държавата в него или като част от плоски рекламни трикове, използвани в местните политически кампании от поредната в по-голяма степен напълно компрометирана политическа формация. Предполагам, че знаете как общественото мнение по този въпрос се колебае от пълното недоверие до възприемането на съюза като феята от приказките, която със своята вълшебна пръчица, ще направи възможно невъзможното. Тоест с едно замахване й ще оправи всички сфери на обществения живот, като юридическата система, икономиката, и т.н., ще възвърне липсващото и цялото общество ще се превърне в едно богато развито общество, от твърде хуманни и разумни консуматори, зачитащи не само човешките права, но и личната свобода и т.н. Или пък за други, това не е образът на феята, но пък визията за Европейски съюз се свързва с представите за един друг съюз до преди падането на берлинската стена, в който за българското общество се оказваха възможни твърде много невъзможни неща, тоест повечето проблеми се разрешаваха отново на приказно ниво.
Младен: „Ох махни го това бебе!”, „Ау-у много е гадно т’ва бебе!”, „Коя е майката, която сте снимали!” – това са някои коментари, които съм чувал от българи, относно „Тabula rasa”. Разбира се не смятам, че ще има много подобни изказвания, но цитатите много добре показват нашата българска същност. Ние не обичаме да ни казват какво да правим и се чувстваме засегнати, когато ни казват истината в очите. Не очаквам никаква конкретна реакция и ми е много интересно каква ще бъде тя. Иска ми се да се породят мнения по темата и да чуя какво си говорят случайните минувачи, които се сблъскват с билборда.
Веднъж се поинтересувах от случаен таксиметров шофьор, какво му е мнението за рекламата в България, какво е запомнил и дали го дразни нещо. Той каза, че не го дразнят купищата реклами, но единствените, които беше запомнил и дори бе оценил като доста качествени, бяха реклами на алкохол с дълбоко сексуално съдържание, така че „Тabula rasa” може да е от голям интерес.
Не вярвам, че толкова голяма част от местната аудитория ще направи връзка между съдържанието на плаката и Европейския съюз. Да наистина това е целта, но мисля, че за сега темата за глобална Европа се изчерпва с мечтата за по-добър живот, и осъзнаване на факта, че тази мечта няма да се сбъдне, но все пак присъствието на някакво национално самочувствие, че „и ние успяхме”. Дали българинът обаче осъзнава, че мечтата му за по-добър живот е тъкмо съдържанието на „Тabula rasa”?
Миро: Работата е първоначално замислена за градовете от централна и източна Европа, където процесът на транзиция вече навлезе в пионерска възраст. Докато западното око, заситено от образи, е по-скоро склонно да я подмине, очите на изтока, още са гладни за образи, ще изгълтат бебето и майката и ще искат още и още. Аз се надявам, че по-скоро при храносмилането ще се получи някакъв страничен ефект.
Боряна: Основна видима реакция не очаквам, по-скоро се надявам, реакцията да протече в главите на хората, това къде сме и за къде пътуваме, и като индивиди и като общество. Това, на което също се надявам, е хората да се мотивират и вземат по-съзнателно участие в процесите, протичащи в момента в една държава като България, защото отправянето само на критика в очакване на Годо няма да промени много. А дали ще се нарича комунизъм, капитализъм или евроизъм, мисля е без огромно значение.
Ето и един от този вид стереотипни въпроси, свързани с един подход, който определено обичам да критикувам – опиращ се на географската локация на интервюираните и контекстуализирането на тяхната работа в тази дискусия за Изток-Запад в сферата на съвременното изкуство. Тоест тук при вас, нещата стоят малко обърнати, и за това ми се иска да чуя и вашия коментар. Искам да кажа, че „Tabula rasa” е направена на Запад, в един твърде западен контекст, от художници, които идват от Изток, но по-скоро са съвсем „западни”, като се има предвид образованието ви в Университета за приложни изкуства във Виена и това, че сте базирани и работите на запад. Същевременно първото представяне на „Tabula rasa” е част от проект в Източна Европа, за да пак да бъде представен отново на изток, като част от проекта „Критика на чистия образ – между ментето и цитата” в град Пловдив, България. В същото време разбирам, че вие сте често и в България. Как изживявате това „преминаване” – нещо като копи и пейст – между контекстите? Какво правите, на персонално и художествено ниво с разминаването межди културните норми, и къде се слагате в тази дискусия за Изток-Запад?
Боряна: Това за мен е един доста забавен въпрос, имайки предвид, че осъзнах за произхода ми от Изток едва след като отидох на Запад. До колкото въобще може да се каже, че Австрия и по-специално Виена са пример за идеята Запад. Не мога да кажа, че съм била възприемана толкова по-различно там от тук. Напротив, дистанцията и постоянното връщане към мястото, от което идвам и мястото, на което сега живея, ми помагат да осъзнавам и разбирам по-добре струва ми се връзките между посоките, между Изток-Запад. Не се чувствам принадлежаща нито изключена от дадена среда, това ме кара да се занимавам и интересувам както от едната така и от другата, и тъкмо тази смесица е и основата на повечето проекти, по които работя.
Миро: Аз вече не мога да си представя да напусна удобното място на преселник между контекстите. Чувствам, че с персоналното ми отказване от една твърде дефинирана принадлежност и приемането на статута на аутсайдер, пред мен се откри много по-ясно, как тези две граничещи страни взаимно си влияят. Там където се оглеждат една в друга, механизмите, по които се дефинират една друга. Защото смятам, че самото ни дефиниране е една отрицателна стойност и се изказва най-вече, за да подчертае разликата между теб и „другия”.
Младен: Чувствам се ангажиран с Изтока, защото там съм отраснал и съм свързан с тази среда. „Тук” съм научил много нови неща и съм се развил в посока, която ме кара да се движа напред. Ами Север-Юг? Обичам да сменям посоките. Всяко преместване в нова среда ми дава много информация.